Често претендирам за способност.
Способност за оказване на подкрепа. На разбирателство. И утеха. 
Парадокс неоспорим.
Чужди чувства умея да лекувам. А себе си неимоверно критикувам. 
Сърцето ми кърви. От това понякога боли. Тежест грамадна в душата си усещам. Сълзите напират, буря предусещам. 
Не ми е спокойно. И щастлива не съм. Но напред гледам достойно. 

Не, това не е поезия.

Често презирам хората в света. Съзнателно или не. Опитвам да бъда мила, да ги разбера. Да им вляза под кожата, да ги покоря. Защо имам такова увлечение към двойните игри? Смесвам милосърдие с лицемерие. Без да ми мигне окото. И ми се получава. Без да се упреквам. Без да изпитвам чувство за вина. Такава съм. Съдба.

В главата ми цари хаос. И безпорядък. С лек заченък на апатия. Ако мозъкът ми имаше право да води отделен живот, на индивидуална личност, навярно щеше да бъде в ролята на младо, неориентирано момиче, притежаващо склонност към повтаряне на грешки от миналото, но по различен начин. Иронично, нали? В действителност това съм аз.

Ако зависеше от мен, човешките усещания и емоции биха били осмият вид изкуство в света. С какво се различават от архитектурата, от киното? Прави сте, не създават филмови шедьоври, високи сгради, небостъргачи и научнофантастични романи. Но обострят нашите сетива. Нашите възприятелни способности относно красивото и стойностното. Оформят нашата муза. Вдъхновение. Безгранично желание. И любов. 
Съществува ли любов, всичко останало е просто една незначителна подробност. 

Предупредих ви, емоционалната ми адекватност хвана пътя, а към нея се присъедини и логиката в изказа.